КАНТ

Песенно име, напевна проблема;
в безкрайни градини, вечно зелени –
на Чистия разум – твоите теми,
цъфтят и ухаят – в концепта за време,
в конструкта за наглед…; лишени
от връзка със конкретното, във мене
запяват категории – на твоята система,
понятията крайни – в стройна епистема…

И вижда ми сърцето
самотен старец, чадъра стиснал леко,
с добрия Лампе, дето
навсякъде го следва,
назад със крачка-две, полека;
към вечен мир – навеки.





ФИХТЕ

Йохан Готлиб, Йохан Готлиб;
името ти, моето сърце затопля;
И потичат ледове от него – нови, снежни -
пролетни води; във ромона им чувам вопли –
въздишки радостни, по твоето учение –
за човешкото предназначение;

за всяко приключение на моя дух –
за всеки пунктум в твойта философия –
наострям слух, не позволявам
слабото ми зрение, до пропусне и ноема –
твойта метафизика, сърцето мое поселява,
та аз я цяла там поемам –
то живее с нейната система;
и, огненочервено – юмрук железен представлява





ЛАЙБНИЦ

Нейде е дадена проста монада,
безкрайно число, без степен и корен;
хармония вечна, която не страда.
Има нейде лик неръкотворен
и Дух всеизпълващ, що не отпада –
на безкрайната, с възможни светове, каскада –
един предел финален – погледни нагоре –
към своето сърце с разумен порив.

Има в душата ми вечна отрада –
Битието самó е нейна награда,
с нея сърцето решава всички апории;
тя поселява безкрайните двори
на разума – чиста наслада;
вечна, единствена, сладостна горест…





КАНТОР

„Никой не може да ни изгони от Рая,
който Кантор създаде за нас…”
Д. Хилберт

Разните, мой Кантор, множества фантазми,
изтляващи на неформалното в тавана;
та, даже, и безкрайното, е празно,
от твоята система, изоставено, необладано.
И всички имена са затлъстели, мазни;
превръщат се, понятията, в рани –
на безсмислието – в лезии, миазми,
щом няма клас – Универсален, за да ги отхрани…

… на няма как, обаче, Рая да изгубим –
със теб ще мислим винаги безкрая;
и няма като мъртви листи,
изтръгнати със груби длани,
и, подобно – паяжини – тъкани сребристи,
да чезнем в нищото, което мами…





ПАСКАЛ

Каляската към бездната препуска –
остава недоказана една финална лема;
и все пак, нека да противното допусна –
ще бъде в Господа една душа спасена –
ще се възправи пред земята пуста
една кристална математика стаена,
една печална физика, сподавена и грустна;
горка механика, нежна акустика,

в пламнало гърло родени…
…Когато стръкче мислеща тръстика
се пречупва, аз формула, навеки разрешена,
виждам, докосвам я и виквам
със страстните теологумени,
които във сърцето ми поникват.





ЛАКАТОШ

... а хладен, беше, ден –
Сретение; годината – последна;
с гласа на вятър, някакъв – далечен,
леденосвещен – сърцето ми
със Ангелите на Познанието пее...
... за името ти мило, Имре Лакатош,
с което съм възстанал, щом
съм бивал, аз самият –
само име, още... –

прòтив горките, добре познати;
срещу непонятните – за мен –
догмати; и ноемите на всяко
неразбиране и неведение;
и на самата – самотата ми...




АНГЕЛ СТЕФАНОВ

... след устрема на шеметния – колкото;
и – толкова – безвкусен, и безцветен крах,
на младостта ми; виждам – някак плах –
навред край мен, отново засиява – с болката си,

неговият чист, свенлив и мъдър –
смях: пред крехкия ми ум, застанал,
Ангел Стефанов, е: да го изпрати, накъдето няма –
в невежество, пиян – дори и само миг да бъде...;

и никога – замаян от [съмнителни] догмати, непонятни…;
... с усмивката си – инфинитна – да подтиква го,
до края; и,всякога го кара – когато заговори Бог,
с най-крайните понятия на жизнената рат, ни... –

... Към Aufschwung, някакъв, неистов – чиста вяра – във съдбата,
тъй, както тя – с Необходимост, ни навява Свобода!..

ПОПЪР

... аз твърдо моля и
смирено настоявам: нека
моят Бейкън ми прости,
задето неговия път – нелекия –
пред мене, не захванах; ни
поех аз индуктивния му метод
в своето сърце...,
което не доказва и обосновава;
но изпълнено с опровержения,
e пламнало посред Небето –
в бездънните му пазви:
да тупти със съвършения си

метрум – дедуктивен и хипотетичен –
на железния свой принцип, що обичам!

ХИЛБЕРТ

От някаква бледа и тежка анемия,
кипва изведнъж гореща кръв;
и езикът полиструктурен и горък – немия,
замлъква пред Хилберт и стихва най-пръв...

И почва тогава, безкрайна, една, той, игра;
която начева със стройна система;
от ред аксиоми, и за извод правила, та гора
избуява из нея – безброй теореми...

А на законите, системата, е строга –
оформена във идеална пълнота;
и в нея със дъха си мога, всяка истина,
да демонстрирам със формална красота...

[... И бивай, Хилберт, все пред мен – в изящен свет –
комуто съм във плен, от ярък ум – обзет...]

[В ПАМЕТ НА] БОГДАН ДЯНКОВ

... Любимият старик пред
черната дъска застава;
и ситни формули по нея заиграват –
тебешира танцува навред...

И не в темпорална, аморфна – модалност,
графеми вълшебни рисува,
тъй близо, най-право и пред
мътния ми поглед, плувнал в тях,

та в него навлизат те, сякаш отвека...
и пак в променливи, в константи, трепне той...;
та виждам аз, във квантора универсален,
пламналото, ярко „А” – единствена и моя –

Анархия богата, след която, все нагоре
тичам, далеч над всяка неформална кал...

АДОРНО

На уртéкста тайнствен, из недрата –
от сърцата на Стравински
и на Шонберг – разпръсват се ята –
да плават из просторите локрийски;

ята от смисли – в чиста форма;
от множества мелодии, най-странни,
за да явят лика на гения – Адорно...;
в секвенциите кукувичи в утрин ранна.

Дванадесет тона – хроматика зряла;
безброй алтерации – в серии най-причудливи;
издалеко изпъква безкрайната цялост
в релеф от хармонии мощни – със силата,

лика да ми явят на гения – Адорно –
с диалектиката негативна – непокорен!..






САШО МАРКОВ

... човекът неуверено върви;
и бива, неговата стъпка,
колеблива; макар дъхът му да гори,
сърцето – тръпки-битие - побиват ...

... свенливо той приплъзва поглед –
по всичко видимо – дори отвъд;
и вижда се – умът му е привързан
към Логоса и Истината – твърд...

... изпълва неговият глас
със аромати своя етер неоразмерèн –
горчив пелин – ухание познато,
за да го нося в мене – ден след ден...

Обичам името ти, Сашо Марков,
В сърцето ми, със времената стари, е родено!..




ЛЕНИН

Увенчан със червена хоругва,
запява сънят ми за гений отчаян,
мислител печален, за време по-друго;
име размирно и слово за рая ни
земен, за двори кристални...;
пее кръвта ми, горя и, замаян,
изпълва ме цял безнадеждно
послание... Горко се взирам,
в съдбата се вглеждам,
в окото й отговор диря –
за мътния истòчник на реката,
дето ни помита без остатък...,

... от бъдещето – светло, не намирам как,
но все опитвам някак, да се скрия...

ВИТГЕНЩАЙН

Сърдит и мрачен философ
ръждивия ръжен размахва;
и гневна, неговата е, любов –
гласът му вдъхва страх...

Със Витгенщайн не може
да се спори; и неговите думи
ме в сърцето глождят;
умът му е докрай разбунен...

На Витгенщайн е по-горчив
езикът, и от плазмата на Битието;
що кипнал, философът полудив,
със ярост, сторва в пепел...

Приветствам те сърдечно, Витгенщайн;
с поклон пред пламенното твое: “Nein!”








ЕВЛОГИ ДАНКОВ

...очите му се взират във природата
дълбоко; и от глъбта на свойта исихия,
ней ласкаво говори, тихо, философът:
да се опомнят пустите стихии... –

на собствените си закони, нека,
най-сетне се научат – от неговия разум
крепък; преди далеч, навън от Битието си,
да изтече необратимо, този век –
сломен, и времето му – клето...;
дори на родовèте и на видовете,
крехкото дръвче, да спре завинаги
да ражда – по-преди...; и ти

Припомняй ми, във всеки миг, Евлоги Данков,
една пайдея – мисъл в инфинитен стих!..

ХАЙДЕГЕР

Приижда времето с вълни
подивели, от стомана, превъзпламенена;
сурва се към мене; в лицето ми мълви
на свой антиезик, комуто съм във плен –
езикът, който ме изрича –
с една предходна разрешеност – винаги –
в чиято порфира аз сричам
графеми огнени във пергамент на минало –
и все по-непонятни отговори на въпроси
невъзможни: откъде битието извира;
накъде ми сърцето го носи;
и в своята безсъница аз не намирам,

как в тремора на палещата нощ,
да разбирам, да живея и да бивам; глътка сила...

ФАЙЕРАБЕНД

Подобно на някакъв призрак пиян,
пред мене дух един застава;
и в гласа му див, аз онемявам;
изтръпвам цял, обсебен от омая…

Файерабенд – земният баща
е на Небесната Анархия – не ща
да слушам други глас в нощта,
която бавно си отива – и ред неща,

все по-красиви – Произвол и Свобода –
към моята душа прииждат – за беда
на празната догматика, която без следа,
изчезва нейде надалече и навеки;
та светли, виждам, твърди, за ума – пътеки!..

ДИОНИСИЙ [ПАЦЕВ]

Наречен с името на
Майстора на Имената;
в печалната игра
на Хераклит, въвлечен си, която

е за твоята тъга,
истóчник непресъхващ; сляп
си за нищожното – дъга
рисува взорът ти – от сняг –

по-нежен, по твърдта
небесна, и надсъщностния праг
на нечовешко знание, та
моят ум след теб се втурва, над
безумната самовъзхита
на този клет и недомаслен свят…

КИРКЕГОР

Mann sieht ihn um die Kirche schleichen…
“Rammstein”


Пазителят на храма
и стражник на сърцето –
вечна е, горчивата му рана –
кървав цвят на битието…

И надежда друга нямам,
без твойто: „…Не смъртта е, дето
болка за умиране ще представлява…”
Пазителят на храма, сред
присмеха, и жалката му врява,
е застанал; в несмисления гнет
на детски гласове; но вярва,
страда, уповава; и пред

Господа, от болестта попарен,
от длани не изпуска Неговия свет…

ХИТЛЕР

Арийската тъга е вечна;
безкрайна, твоята, е, реч…
и поривът на Райха; крепът
с цвят на пръст, пред моя път
развян…; пред гаснещия лик
на моята момчешка, немска скръб…;
пред твоята борба, негата ти,
копнежът горд и блянът скъп…

Арийската тъга е вечна,
нечути – воплите и крепки;
и после свършека, във реч на
тиха горест, тлен; посред
безкрая неин, от лик посечен,
все още чувам звънкия ти бред…






ШОПЕН

„... съгласно предсмъртното му желание,
сърцето му е пренесено в Полша и зазидано в колона във Варшавската църква "Светият кръст"...”

„Шопен”, Wikipedia

„Говори ви Колоната във Храма:
Тъй, както някога сърцето на Диòнис,
понесе в своето бедро баща му,
така и аз, като ногà гранитена на Оня,
що Своя Син изпрати, за да, Сам,
Той, немощите, наши, и греха – прогони;
нося във бедрото си – каквото няма –
другаде сърце...; превърнах в трон
плътта си – за едно ефирно знаме –
за името на всяка нежност – като стон,
що свети в тишината на най-ранния
и първи зрак на вчерашния ден, отронен...

Говори ви Колоната на Храма:
в гранитите си нося – сърце, каквото няма!..






РЪСЕЛ

„Битието няма ценност и
ценностите нямат битие...”
Р. Х. Лотце

... а принципът на математиката
съвършено прост е: първо
Истината; битието – после –
тъй твърде жизнен, здрав и непоклáтен...

... А Истината, братя, е понятие
и не за вещ или за свойство, ни релация –
отляво във гръдта човек я носи –
единствен отговор на мъчния въпрос:

„Ти кой си, откъде, защо си тук?” –
безкрайно твърд и твърде прав...
Не зная друг и вярвам – няма; той би
послужил само и единствено – за срам...

... И нека никога не пребивава сам
човек, ни Истината – да тъгува - изоставена...