КАНТ

Песенно име, напевна проблема;
в безкрайни градини, вечно зелени –
на Чистия разум – твоите теми,
цъфтят и ухаят – в концепта за време,
в конструкта за наглед…; лишени
от връзка със конкретното, във мене
запяват категории – на твоята система,
понятията крайни – в стройна епистема…

И вижда ми сърцето
самотен старец, чадъра стиснал леко,
с добрия Лампе, дето
навсякъде го следва,
назад със крачка-две, полека;
към вечен мир – навеки.





ФИХТЕ

Йохан Готлиб, Йохан Готлиб;
името ти, моето сърце затопля;
И потичат ледове от него – нови, снежни -
пролетни води; във ромона им чувам вопли –
въздишки радостни, по твоето учение –
за човешкото предназначение;

за всяко приключение на моя дух –
за всеки пунктум в твойта философия –
наострям слух, не позволявам
слабото ми зрение, до пропусне и ноема –
твойта метафизика, сърцето мое поселява,
та аз я цяла там поемам –
то живее с нейната система;
и, огненочервено – юмрук железен представлява





ЛАЙБНИЦ

Нейде е дадена проста монада,
безкрайно число, без степен и корен;
хармония вечна, която не страда.
Има нейде лик неръкотворен
и Дух всеизпълващ, що не отпада –
на безкрайната, с възможни светове, каскада –
един предел финален – погледни нагоре –
към своето сърце с разумен порив.

Има в душата ми вечна отрада –
Битието самó е нейна награда,
с нея сърцето решава всички апории;
тя поселява безкрайните двори
на разума – чиста наслада;
вечна, единствена, сладостна горест…





КАНТОР

„Никой не може да ни изгони от Рая,
който Кантор създаде за нас…”
Д. Хилберт

Разните, мой Кантор, множества фантазми,
изтляващи на неформалното в тавана;
та, даже, и безкрайното, е празно,
от твоята система, изоставено, необладано.
И всички имена са затлъстели, мазни;
превръщат се, понятията, в рани –
на безсмислието – в лезии, миазми,
щом няма клас – Универсален, за да ги отхрани…

… на няма как, обаче, Рая да изгубим –
със теб ще мислим винаги безкрая;
и няма като мъртви листи,
изтръгнати със груби длани,
и, подобно – паяжини – тъкани сребристи,
да чезнем в нищото, което мами…





ПАСКАЛ

Каляската към бездната препуска –
остава недоказана една финална лема;
и все пак, нека да противното допусна –
ще бъде в Господа една душа спасена –
ще се възправи пред земята пуста
една кристална математика стаена,
една печална физика, сподавена и грустна;
горка механика, нежна акустика,

в пламнало гърло родени…
…Когато стръкче мислеща тръстика
се пречупва, аз формула, навеки разрешена,
виждам, докосвам я и виквам
със страстните теологумени,
които във сърцето ми поникват.





ЛАКАТОШ

... а хладен, беше, ден –
Сретение; годината – последна;
с гласа на вятър, някакъв – далечен,
леденосвещен – сърцето ми
със Ангелите на Познанието пее...
... за името ти мило, Имре Лакатош,
с което съм възстанал, щом
съм бивал, аз самият –
само име, още... –

прòтив горките, добре познати;
срещу непонятните – за мен –
догмати; и ноемите на всяко
неразбиране и неведение;
и на самата – самотата ми...




АНГЕЛ СТЕФАНОВ

... след устрема на шеметния – колкото;
и – толкова – безвкусен, и безцветен крах,
на младостта ми; виждам – някак плах –
навред край мен, отново засиява – с болката си,

неговият чист, свенлив и мъдър –
смях: пред крехкия ми ум, застанал,
Ангел Стефанов, е: да го изпрати, накъдето няма –
в невежество, пиян – дори и само миг да бъде...;

и никога – замаян от [съмнителни] догмати, непонятни…;
... с усмивката си – инфинитна – да подтиква го,
до края; и,всякога го кара – когато заговори Бог,
с най-крайните понятия на жизнената рат, ни... –

... Към Aufschwung, някакъв, неистов – чиста вяра – във съдбата,
тъй, както тя – с Необходимост, ни навява Свобода!..